Богословско-историческо пътешествие през Св.Писание, църковните отци и реформаторската мисъл

Автор: Боян Мак Михайлов

Още в началото на Св.Писание Бог казва на Адам и Ева, че ако ядат от дървото на познаване на доброто и злото, те ще умрат (Бит. 2:17)! Те ядоха, но не умряха физически веднага и един постепен процес на тление дойде в творението. Лично аз виждам в еврейския израз „ще умрат„ и двата вида смърт – откъсване от Бог и връщане към пръстта.

Източните отци виждат смъртта и в духовен, и във физически смисъл като поквара. Според Ириней Лионски (II в.) Адам и Ева преди грехопадението са в невинно състояние, като деца, с потенциал към развитие. Грехопадението има за тях образователен аспект¹. Кирил Александрийски (IV – V в.) казва, че след Грехопадението човечеството „се разболява от поквара“². Според Теодор Мопсуетсийски (IV – V в.), ставайски смъртни, ние придобиваме по-голям подтик да съгрешаваме³. Йоан Златоуст (IV – V в.)⁴, приема греховността като наследство от смъртността.

Западните отци не са оптимисти, за разлика от източните. Тертулиан (II-III в.) под влияние на стоицизма приема, че душата е грешна, защото се предава от дете на родител⁵, а същото приема и Киприан (III в.) и Амвросий Медиолански (IV в.)⁶. Августин (IV – V в.)) приема, че грехопадението нанася трайна модификация в човешкото естество⁷.

Ап. Павел (I в.) в Рим. 8:21-22 пише, че творението робува на преходността, стене и страда. Затова по-вярна на Писанието е представата, че е настъпила промяна на естеството на творението – цялото става грешно.

Когато Адам чува гласа на Бог в градината след Грехопадението, в него идва срам и желае да се скрие (Бит. 3:10). Има отдалеченост от Бога. Аз бих нарекъл това „екзистенциална вина“. Не в юридически смисъл, потъпкване на Божията чест, както приема Анселм Кентърберийски (XI-XII в.)⁸, а вина в персонален смисъл на недостойнство и несъвършенство пред Бог - Създателя и Твореца.

Ако се върнем към ап. Павел в Римляни, ще видим всеобхватността на Божия гняв (Рим. 1:18 -19), което и според мен, предполага една всеобхватна вина („всички съгрешиха“, Рим. 5:12). Идея, с която Йоан Златоуст и Максим Изповедник (VI – VII в.) не биха се съгласили, тъй като отричат вменяването на вина на Адамовите потомци⁹ и считат греха само за личен акт, правещ наследствената вина невъзможна¹⁰. Характерът на Грехопадението е в тясна връзка с характера на вината. Източните отци виждат греха като болест и поквара, а не като пълна отделеност от Бога (духовна смърт), както е реформаторската традиция (Калвин, Лутер). Между двата полюса има път. Естественото състояние на човека след Грехопадението е духовна смърт. Но Божият образ у човека е запазен така, че човек да може да се върне в общение с Бога чрез Неговата благодат.

Сам Господ Христос илюстрира това в притчата за блудния син. Синът беше в далечна страна без взаимоотношения с бащата, който казва, че сина „беше мъртъв“ (Лука 15:32). Синът не е излекувал се болен, а възкресен мъртвец! Той бе син, който не живееше като син. Духовната мъртвост изисква духовно раждане: „ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство.“ (Йоан 3:5) Раждането се извършва от родителя - бебето не носи отговорността. Господ говори на Никодим за духовно раждане – не за излекуване! Затова считам източното патристично разбиране на Грехопадението за непълно.

Как се осъществява спасението, чието начало е новорождението? Ап. Павел пише ясно в Еф. 2:8-9: „… защото по благодат сте спасени чрез вяра“. Крайния калвинизъм (Беза) отрича участие на човека в спасението, Мартин Лутер нарича волята на човека „поробена“, а Якоб Арминии твърди, че човек може съзнателно да се противи на благодатта, в което Джон Уесли съзнателно го следва¹¹. Блажени Августин пише цял трактат „За благодатта и свободата на волята“, в който защитава, както свободата на волята, така и необходимостта от Божията благодат за спасението¹². Източните отци вярват, че дори падналия човек запазва определена свобода (, т.нар. „гномична воля“ според Максим Изповедник,) и следва или не следва Бог¹³. Източната патристична мисъл е добър коректив на някои крайни реформаторски възгледи. Блудния син не загуби способност да взима решения, а сам решава да се завърне при бащата, който копнее за него. Възкресението на сина бе дело на бащата въз основа на решението на сина!

Каква е връзката между вярата и делата в спасението ни? Блажени Августин (IV – V в.) вярва, че Божията благодат ни кара да натрупваме „добри заслуги“¹⁴ Той е в спор с Пелагий, който напълно отрича вменяването на греха на човечеството след Адам. Според него човек е способен да върши добри дела за спасение без необходимост от специална Божия благодат. През 428 г. монасите от южна Галия изработват и междинна позиция - полу-пелагианство¹⁵. На този период на изток отците говорят за „обожение“ (theosis), при което вярващият става участник в Бог¹⁶. Григорий Палама (XIII–XIV в.) синтезира източната мисъл и прави разлика между божествената същност, неразбираема за нас, и божествените енергии, в които участваме¹⁷. Така източното богословие говори за синергия между Бог и човека при спасението¹⁸. От друга страна реформаторите през XVI в. ясно заявяват, че делата са следствие от вярата, а човекът е приемник на Божията благодат. Дилемата намира разрешение, когато направим разлика между оправданието чрез вяра и освещението ни.

Спасението ни започва с новорождение, продължава с освещение и духовен растеж, и завършва с изкупване на телата ни при възкресението. Така и завършва Никео-цариградския символ на вярата¹⁹! Ап. Павел пише: „И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога“ (Рим. 5:1-2) и „изработвайте спасението си със страх и трепет...“ (Фил. 2:12-13). Очевидно у Павел думата „спасение“ се появява в различни контексти поради неговата всеобхватност! Реформацията ни връща към основата на спасението (само по благодат, само чрез вяра²⁰), а източната патристична традиция може да балансира възгледа ни с едно утвърждаване на партньорството ни с Бога в процеса на духовен растеж! Когато разбираме реформаторските възгледи в светлината на Никео-цариградския символ на вярата и не забравяме, че между I в. и XVI в. християнското богословие се развива, можем да изградим една здрава „къща“, чиято основа е Св.Писание, стените са догматите, пазещи ни от ереси, покривът е християнския светоглед, който ни пази от “лошото време“. Покъщнината е личната ни опитност с Бога.

Ап. Петър завършва 2 Петрово с думите: „Но растете в благодатта и познанието на нашия Господ и Спасител Иисус Христос.“ Бог е намерил разрешение на последствията от Грехопадението. Той е изпратил Сина да се въплъти и да ни изкупи, за да сме оправдани чрез вяра в Него и да получим спасение по благодат. Бидейки „в Христа“ сега, можем да растем в благодатта и в познанието на Спасителя ни!