Автор: Драгомир Радулов

Изглежда, че 1453-та е знаменателна година. Да започнем от Русия. Законният владетел по династията Рюрик, Василий II Тъмни успява след връщането на трона да убие своя ослепител и основен конкурент Дмитрий Шемяка. Това ще даде възможност на неговия син Иван III да се утвърди и впоследствие да издигне идеята за Москва – трети Рим след сватбата си със Зоя Палеолог. Иван III ще доведе всичките си проекти до успех и през времето на своето царстване ще увеличи четири пъти територията на Русия.¹

Константинопол пада. Една „вечна” империя изчезва. Завладените няколко десетилетия преди това балкански народи ще загубят последната си надежда. Ще се задълбочи разломът между Католицизма и Православието, действащият в Европа Ренесанс ще бъде отложен на Балканите за 4 века. Самото Православие ще изживее криза и временно ще загуби влиянието си на главната религиозна сцена.

Австрийските князе официално получават признаване на титлата “ерцхерцог” от Свещенната Римска империя. Така Австрия придобива особено положение, граничещо със самостоятелност. Това ще доведе до постепенното й отделяне и нарастване до Австро-Унгария, до края на Първата световна война. Една Европейска и винаги прогресивна империя.

В битката при Гавере херцогът на Бургундия Филип III Добрия ще разбие опълчението на Гент и така ще отложи самостоятелността на Фландрия (Белгия) за 4 века.

Завършва 100-годишната война между Франция и Англия. Англия ще се откаже от континенталните си амбиции, ще прехвърли мощта и гения си към моретата и океаните и постепенно ще стане световна морска империя.

На фона на тези повратни исторически събития ще говорим и за едно технологично, което като мащаб идва да засенчи политическите, а именно - книгопечатането. Като знаем, че Йохан Гутенберг има към 1450 г. печатната си машина и през 1452 г. започва работата си по отпечатване на Библията, може свободно да посочим 1453 г. като годината на първите отпечатани библейски книги (делото завършва през 1455 г.).

Да се твърди, че до тези времена Църквата² разполага с Библията свободно, ще бъде пресилено. Хартията достига Европа едва през XI век. Папирусът е рядък и трябва да се пази от влага, а пергаментът е скъп и тежък (суровината е кожа). Самите книги са тежки и неудобни за ползване. Затова преди Гутенберг масовото разпространение на Библията, както и на която и да е голяма книга, е невъзможно. Поне заради цената (вероятно една Библия е струвала колкото един голям наследствен имот). Християнството, разбира се, притежава своите Библии в големите центрове, подготовката на клира задължително включва и познаване на текста на Свещеното писание. Слабото познаване на Библията от миряните е най-вече заради историческото масово невежество (което ще започне да се преодолява мащабно едва от началото на XX век) и не непременно поради стремежа строго да се ограничи достъпът до Библията само за клира.

По време на славянската си мисия братята Кирил и Методий осъзнават важността на писания текст. Разбиването на триезичната догма и последвалият превод на Новия завет, Богослужебните книги и Стария завет полагат началото на християнизацията на славяноезичния свят. А делото им захваща корен именно благодарение на работата на учениците им в България.³

И така, до началото на Ренесанса (условно), имаме като парадигма голямата институция – Църквата, която разполага с голямата Книга. Библията е помощното средство, което идва да съобщи началните исторически събития за Вярата и да зададе образеца на Истина. Тя се разглежда като неделима част от т.н. Църковно предание, включващо Съборите, Отците, Житията, устните предания и наследствените ритуали. Така е и до днес в традиционните християнски вероизповедания⁴. По аксиома там Църковното пространство е единно и непротиворечиво в своите съставни части. Службите се извършват по железни правила, самата Книга е винаги там, обкована със злато, и въздигната в ритуална почит. Но до книгопечатането самото физическо представяне на Библията като отделни книги и раздели (Законът – Пророците – Псалтира – Евангелието – Апостола – Посланията - Откровението) води самата тя да бъде мислена като отделни части в рамките на Преданието. По мнение на автора, въпросът за Библейския канон към това време (а може би и до днес) не е аргументиран с достатъчна строгост. А едва в началото на XVII век ще започне да се развива и Текстовият критицизъм – това е системата на йерархизиране на текстовите първоизточници по критериите за език, времеви произход, териториален произход, писмена традиция, църковна традиция, достоверност и т.н., за да може да се представи максимално базисен гръцки и еврейски текст (Гръцкият и еврейски текстов критицизъм имат своите особености⁵).

Настъпилото време на Ренесанса⁶ се характеризира със свободен поглед към света и стремеж към образованост-научност. В тази по-свободна атмосфера се обръща внимание на различната природа на верските съставляващи. Т.е. - устна част (наследствен катехизис + предавани разкази и ритуали), както и писмена. А в писмената се наблюдава стилистична разлика: един е стилът на Свещеното Писание, друг – на Отците (с различен стил и философия), друг – на Житията. Тази диференциация неминуемо води до градация, като писменото изплува по-нагоре, а най-високо в писменото пространство, естествено, застава Свещенното Писание. Друго, което способства за диференциацията е многовековният междуконфесионален диалог, особено с Исляма, който се е разглеждал като поредната християнска ерес. Тоест, на кое ще се облягаме за да доказваме верските си твърдения, и кое каква тежест има. Трето, в Римокатолическия свят с нарастването на образоваността, посветени на Бога хора намират несъстоятелни определени папски решения и Църковни постановления. И си задават въпроса – „ако ще скъсваме с папата, на какво да разчитаме?” И да се върнем на Гутенберг: Вече Библията става достъпна книга: има олекотен размер, достъпна е като цена и високообразованите хора започват да я превеждат на всякакви езици. Библията става налична и обозрима⁷.

Покрай Ренесансовия интерес към изтънчената антична култура (литература – философия – живопис – скулптура) старогръцкият език се радва на повишен интерес. Оттам – и въможността да се чете Новият Завет в оригинал. Има как да се учи и староеврейски език – еврейските общини са навсякъде и в консервативността си пренасят през поколенията Свещенното си наследство. И с поглед към Библията, като самостоятелен субект на вярата, тя получава нов прочит в цялостното си единство на взаимотълкуване и взаимодопълване.

И оттук – изумлението на четящите за разликата между „Библейския свят” и заобикалящия ги реален религиозен свят. Така, Джон Уиклиф (1330-1384, английски пред-реформатор) решава да скъса с католическата църква, като прави първия превод на Библията на английски език и основава проповедите си на простичките истини на Евангелието, като отхвърля ритуалността. Неговото дело е поето от Ян Хус и „чешките братя”. Големия гвоздей ще забие, разбира се, Мартин Лутер⁸. Но, разглеждайки началните течения в Протестантството, виждаме като разлика как неговите пионери Лутер и Меланхтон пледират за „разчистване на наследството” с помощта на Писанията (т.е. – да се отхвърлят църковните практики само ако противоречат на Писанията), докато при Жан Калвин (20-тина години след Лутер) вече ще срещнем „Sola scriptura” в пълнота – да се отхвърля всичко, което не е споменато в Библията.

Но „Sola scriptura” в буквалния смисъл „само и единствено Писанието е авторитет” се оказва несъстоятелен подход. Не само защото от самото начало на Протестантизма болшинството⁹ е придържа към „Prima Scriptura” (тоест, „Писанието на първо място”, което имплицира кандидати и за другите „места”). Най-беглият анализ на книгите на Новия Завет, показва, че всяка от тях е писана с определена цел към определена аудитория, а не като духовен сговор на първоапостолите за съставяне на базов корпус на вярата. Лука казва в началото на Евангелието си: „понеже мнозина предприеха да съставят съчинение ... видя се добре и на мен ...”: „Мнозина” тук не значи само трима (Матей-Марк-Йоан). Много разкази са се писали. И Лука не обезателно има идеята да се конфронтира с тях (да им нанесе критика и да аргументира своята гледна точка като правилна), а по-скоро – „видя се добре и на мен”, така както и на другите писатели им се е видяло добре.

И чак по-късно, вече във II век, ще има насъбрани много съчинения и ще се наложи Църквата, на основа на Катехизисния си опит, да отсее много съчинения, по строг критерий (т.н. „канонизация”)¹⁰. За да остане само това, което е било създадено да придава устойчивост на самия Катехизис, като се следва принципът – „Това може да се чете и употребява в Църковната практика” и в никакъв случай – „Това и само това ще дефинира (предефинира) Църковната практика”.

Така историческото наследство¹¹ се споделя пълноценно само от традиционните деноминации: Католицизмът и Православието настояват за своя произход от първите Апостоли, по линия на приемствеността. Техните доктрини и традиции са представени като “развитие на Църквата през вековете”. Те представят себе си пред света като изконни носители на Християнството, техните институции като организация, пък и като сгради, са готови да внушат респект у всеки. Протестантските деноминации обикновено се представят като общества или секти, възникнали през еди-кой си век, от нищото. На тях им се отнема всякаква историчност и приемственост.

Заето с непосредствените си задачи в рамките на църквата, протестантското движение често се хваща на тази уловка и слага една черна боя на периода 325г.(Никейския събор) – 1517г. (Лутеровите 95 тезиса) и го мисли нещо като “Вавилонския плен на църквата”¹². Това е погрешно. На този период (пък и на доникейския) трябва да се гледа детайлно и с улавяне на нюансите, а не от висока панорамна позиция. Така възникването на Протестантството (което не е нищо друго, освен движение за издигането на Писанията като основен авторитет за Вярата и префилтриране на т.н. Църковно Предание) ще се осъзнае като един отдавнашен духовен процес и че Лутер, Меланхтон, Калвин и т.н. са просто звена (и може би не най-едрите) в една дълга верига.

Все пак, Реформацията има за идея не толкова на съзидаване, колкото на очистване и на възстановяване на срутено. Нека отбележим, че основните Християнски доктрини, отразени в Никео-Цариградския символ на вярата, имат пълно съвпадение в трите деноминации:

1) Спасение чрез вяра в изкупителното дело на Исус Христос, изповядване Него като Господ и Спасител.

2) Спасението като движение от греховност към святост.

3) Божието Триединство.

4) Исус Христос – 100% Бог и 100% човек.

5) Исус Христос – съдия над живи и мъртви в своето Второ идване и т.н.

Върховенството на Святото Пичнитисание – Библията се оспорва от традиционните деноминации, като се поставя като част от монолитното Църковно предание. Разумният протестантски подход към Преданието е да се разглежда като исторически изразител на Църквата, който трябва да бъде под надзора на Писанието, понеже е отворено по своя характер и подлежи на „вирусни атаки”. Тоталното отхвърляне на Преданието пък е белег за ерес: губи се ключът за тълкувание на Писанието, така то може да се тълкува единствено от някаква лингвистична позиция (винаги с претенции за пълна екзегетика), което е хазартен подход и като плод ражда ереси. А правилното тълкуване на Писанието води до пълнота Християнския доктринален корпус. Това дава подход за преценяне на дореформаторската епоха.

Поглеждайки към Преданието от доминантна протестантска позиция¹³, с цел да се усвои “изгубеното/неизполваното наследство”, в него се забелязват инфилтрации, които са трудно дефинируеми библейски (в смисъл, неспоменати и неочевидни в Библията). Те не са непременно антибиблейски и без липса на библейски корен. Подходът към тяхното приемане-неприемане се основава доколко съответсват на „характера на Писанията”. Ето примерни описатели в общ списък¹⁴:

1. Почитане на Божията майка:

Към Мария, освен почитането й като равноапостолна и първоапостолна¹⁵, започва да се насочва специфично богословско внимание:

- във Втори и Трети Вселенски Събор се отделя време за нейното битийно дефиниране като Богородица (което се приема и от болшинството протестанти), но по-късно имаме и дефиниране и атрибутиране на:

- непорочното й зачатие (а някъде и цялото й потекло назад до Адам)

- Приснодева¹⁶

- Небесна царица, както и за Символ на Църквата и първенствуваща в небесната и земната й част.

2. Почитане на светии:

Преминаване от естествената почит и стремеж за подражание към Божиите последователи и мъченици към:

- общение с тях като членове на горната (Небесната) църква

- третирането им като допълнителни посредници между Бога и човека

- притежатели на сили (енергии) и управители на житейски сфери, по аналогия с назначаван от министър-председателя министерски кабинет.

3. Почитане на икони и статуи:

Преход в отношението към изображенията от декоративната им функция (израз на допустимо отклонение от втората Божия заповед) към:

- предмет на поклонение.

- иконни (литийни) шествия.

- задаване на собствено битие на иконите – самоизрисуване, самостоятелни пътешествия, чудотворство.

4. Кръщаване на бебета:

- заместително кръщение на бебето (чрез кръстник, (настоятел) който изповядва от името на бебето).

- кръщението не само като потвърждение на Покаянието и обръщането към Бога, но още – като приобщаване към Църквата и изкупване на Първородния грях.

5. Молитви за мъртви. Чистилище. Блуждаене на душата след смъртта.

6. Смяна на акцента при монашеството от “идете в света” към самосъзерцателно изработване на добродетели.

7. Строго деление на клир и миряни. Униформи за клира и монасите. “Отец” за обръщение и титуловане. „Светия” за титулна оценка на цялостен праведен живот.

8. Изграждане на богослужебна символика „поглед назад към Исус” (в аналогия на Старозаветната „поглед напред към Исус”). Ритуали (кадене на тамян, обиколки, жертвоприношения-курбани, обети, строго квасен/безквасен хляб за причастие, светена вода). Индулгенции в една или друга форма.

9. Почитане на мъртви тела и техни части (“мощи”). Почитане на новозаветни реалии – Граал, частици от Кръста, дрехи и лични вещи на светии и т.н.

10. Църква = Храм (а не „събранието на вярващите”).

11. Поклоннически пътувания (пилигримство)¹⁷.

12. Използване на древен (и неразбираем за болшинството) език в Богослуженията от съображения за сакралност. (Старославянски – Русия, старобългарски – България, катаревуса – Гърция (вместо „димотики”), латински – в целия Католицизъм, Геез – Етиопия (вместо амхарски) и т.н.)¹⁸.

Този списък е отворен, при всички положения има пропуснати неща¹⁹.

Това не е критика на Протестантството към традиционните деноминации; тези неща действително не се забелязват поне на пръв поглед в Писанията, а за голяма част от тях има очевидни контрааргументи. Така че, не е правилен подход от страна на Традиционните деноминации високомерно (а и мързеливо?) да се отбягват анализите, разговорите и отговорите по тези въпроси. (Един вид – „Понеже така или иначе само при нас е Спасението и Истината, а ако някой е решил да не е съгласен с това, това си е за негова сметка”). Напротив, при достатъчно добро обосноваване на посочените практики ще имаме гарантирано Църковно единение. То трябва да включва:

1) Исторически анализ, кога въпросната практика е въведена. Източници.

2) Духовна обосновка, защо това е било нужно.

3) Какви импликации имаме от Писанията.

4) Доколко въпросната практика се разглежда като задължаваща и какви са последствията от нейното неглижиране или отричане.

Отговорите трябва да бъдат от колкото се може по-висока трибуна, а не като частни мнения.

Нека това бъде както предизвикателство за православния богослов, така и протестантският богослов да има отворена съвест при откриване на доказателства в „традиционната” посока при собствените си изследвания, а за всички важи да избягват да подхвърлят „доказателства”, за които самите те не са уверени. Чрез един чистосърдечен труд православният богослов може да повлияе на поне милиардна Църковна общност, каквато е Протестантството, за „вкарване в правия път”, в който сам той е уверен.

Въпросното чистосърдечно отношение (без липса на зилотство-фенство²⁰: т.е. има се предвид готовност и смелост за отстъпка от собствени схващания) може да стигне до извода, че точки 1) 2) 3) 4) не могат да бъдат разумно отговорени. Това ще изиска преосмисляне и корекция на вековни практики. Което не е най-лошото нещо: