Как се съотнася Аврелий Августин към Платон и Тома Аквински към Аристотел?

Автор: Боян Мак Михайлов

PDF

https://orcid.org/0009-0007-6257-1246

Въведение

“Как се съотнася Аврелий Августин към Платон и Тома Аквински към Аристотел?” На пръв поглед този кратък въпрос сякаш изисква и толкова кратък отговор. Но при по-внимателно вникване в неговото съдържание, обемът на задачата ни нараства значително. Оказва се, че трябва да срваним възгледите на философи, живяли през три различни епохи, но оказващи силно въздействие върху философият и днес. Преди всичко трябва да поставим нашето изследване в правилната хронологична рамка¹ Докато Аристотел е ученик на Платон и негов съвременник, то около осем века разделят Аврелий Августин от Платон и Аристотел, и девет века делят времето на Аврелий Августин от Тома Аквински. Аврелий Августин се счита, че е философът, който маркира началото на средновековието, а Тома Аквински е най-значителния средновековен мислител, който е така да се каже в сърцето на късното средновековие.

Друга важна характеристика на анализа ни е, че Аврелий Августин и Тома Аквински са и християнски теолози от западната традиция, което разбира се сближава неимоверно много техните възгледи, въпреки че те остават от двете страни на диалога между платонизма и аристотелизма. Като теолози Тома и Августин имат много по-общо, отколкото като философи. Тук ще се ограничим до изследването на философските им системи, а не върху богословския аспект.

В изследването ни, ще търсим четири взаимовръзки:

- между възгледите на Платон и Аристотел;

- между Августин и Платон, като продължител на платоничната традиция;

- между Тома Аквински и Аристотел, като продължител на аристотеловата традиция;

- между Августин и Тома Аквински, като съответни представители на платонизма и аристотелизма.

Платон, Аристотел...†...Аврелий Августин.......Тома Аквински
( V и IV век пр. Хр.)   (IV век сл.Хр.)        (XIII век сл. Хр.)
				

Философският диалог между Платон и Аристотел²

Философията на Платон

“Както очите (на ония в пещерата) не могат да се насочат от светлото към тъмното, ако не се завъртят заедно с цялото тяло, така също и за душата е невъзможно напълно да премине от настоящето, докато не стане силна да се възвиси чрез съзерцание до истински съществуващото и до сиянието на съществуващото. А ние твърдим, че това е доброто.”

Платон, “Държавата”, ст. 518³

Мисълта на Платон е обширна и обвхваща голяма част от света, който той изследва. В своето изследване той тръгва от една основна метафора и това е математиката. Основната цел на Платон е “да разкрие вечните неизменни форми, или идеи, които служат за същност и идеал на всички неща.”⁴ За разлика от някои от предшестващите го материалистични гръцки философи, Платон е идеалист и вярва твърдо в съществуването на невидимия нематериален свят. Според него съществуват четири степени на познание: догадки (или неща, които предусещаме че са верни, но не непременно), убеждение (относно физическите обекти чрез сетивата ни), обобщението (при което извеждаме общото от частното) и универсалното понятие (, което той нарича Форми или Идеи). При мисленето, човек трябва да върви от частното към универсалното, като прекрачва от света на сетивните обекти в света на универсалите и формите.⁵

Според Платон идеите са вечни и съществуват във вечността, както и душите съществуват във вечността. Поради това при съприкосновение със сетивния свят, душата долавя същността на нещата поради спомена от нейния живот във вечността. Колкото нещо е по-универсално, то е и по реално според Платон, но то е и също по-извън сетивния ни опит. Целта на философа следователно е да улови универсалните Идеи.⁶

Поради това, Платон е силно загрижен за образоването на цялостната личност с цел самообладание и реализация. Една от основните цели на образованието е да даде познание за доброто , защото невежеството е зло. Следователно всичко, което разюздава душата трябва да бъде отхвърлено като полезно за обучение.

Платон свърза и идеалното общество с “външното отражение на хармонично завършената душа”⁷, където всичко става под контрола на разума. Въз основа на своята теория за познанието той е способен да изведе и мярката на едно идеално общество от хармонично развити личности.

Философията на Аристотел

“Това, което търсим, са началата и причините на съществуващото, доколкото, разбира се, то е съществуващо.”

Аристотел, “Метафизика, книга Е, 1025⁸

Аристотел като ученик на Платон, добре разбира неговата философия и внася своите корекции в нея, като това довежда до вековния диалог между двете философски традиции, които имат както големи прилики, така и значителни различия. Основната метафора на Аристотел е светът на живите организми (или биологията) откъдето чрез наблюдение той извлиза своите философски идеи.

Според Аристотел Формите (или Идеите) съществуват, но не някъде там в невидимия свят, а в самите обекти или неща. Субстанцията на нещо е единство между неговата форма и материя. По същия начин тялото и душата са съединени като материята и формата.

За разлика от Платон, който набляга на универсалното и постоянното, за Аристотел е важна промяната. Светът съществува, защото се движи. Според Аристотел формата на всеки обект го привежда от потенциално към действително съществувание, като първопричината за всяко движение е Първичната Движеща Сила, която е неподвижа и вечно съществуваща. За Аристотел всяка страна на света е еднакво важна, тъй като е единство между форма и материя. Чрез сетивните възприятия ние възприемаме материята и чрез индукция стигаме от частни към общи заключения, а чрез дедукция стигаме от общите принципи към частното им приложение.⁹ С този начин на мислене Аристотел става баща на съвременната наука, като поставя основите нас науката на необходимото теоретично ниво.

Според Аристотел не може да се даде идеално предписание за идеалното общество, защото предписанието би било различно въз основа на анализа на културно-географските особености на всеки един народ. Внимателният учен би трябвало да изследва тези особености и да състави такива предписания за обществена уредеба, които да отговарят на тези условия.

По отношение на морала, Аристотел учи, че най-важно е индивидуалното добро, “от което всички неща печелят”¹⁰. Не съществува според него някакво абсолютно добро, което ние можем да открием и което да следваме, но това, което е добро предстои да се открие.¹¹

Ако Платон можем да кажем, че е основоположник на идеализма, то Аристотел е основоположник на емпиризма, защото е първия, който формулира изключително точно методите за изследване на обектния свят (единство между форма и материя) и класифицира видовете знание, които можем да натрупаме.

Аврелий Августин (Блажени) като продължител на традицията на Платон

“Върховното благо, по-горно от което няма, е Бог; а със самото това то е непроменливо, и значи наистина вечно и наистина безсмътрно благо. Всички останали блага са единствено от него, ала не и из него.”

Аврелий Августин Блажени (Из “За природата на доброто”)¹²

Аврелий Августин (354 г. - 430 г.) търпи бурно развитие като мислител, който преминава последователно през манихейството, нео-платонизма и накрая става християнин. Като християнин и основното ударение при Августин вече не е върху човека, но върху Бог. С горния цитат започва полемичното произведение “За природата на доброто” в спор с манихейте в който виждаме едно от най-важните твърдения на Августин – Бог е върховното благо. Това философско твърдение става основата на цялата средновековна философия. Ако за Платон от съществено значение е душата, то за Августин от съществено значение е познанието на душата за Бога и връзката на душата с Него. Ако до Августин човекът е мяракта на всички неща във философията, то от Августин нататък Бог става мярката на всички неща. Поради това и платонизма търпи съществена промяна у Августин.

Произведенията на Августин са изключително полемични и въпросите, които той обсъжда са във връзка със защитата на християнската вяра пред неоплатониците, манихейте, пелагианите и донатистите. Най-важните теми за които пише Августин са връзката между познанието и вярата, естествения произход на злото, свободната воля и библейското откровение. Самият Августин разказва много за душата си в “Изповеди”, където той отново спори с манихейте.¹³

Много голямо внимание Августин отделя върху благодатта и милостта на Бога. Според него (както и според протестантството по-късно) човек е напълно отделен поради непокорството си от Бога и без Божията благодат той не би могъл да бъде във възобновени взаимоотношения с Бога. Това виждане на Августин оказва голямо въздействие и върху неговата философия на историята, както и върху Реформацията в Европа. По-късно.

Божият град срещу земния град

Произведението “Божият град” (413 г. до 426 г.) е написано в отговор на езическите обвинения от страна на римляните – езичници, че християните са отговорни за падането на Рим. Според Августин, издигането на Рим е дело на Божието предвиждане и провидение. Августин критикува платониците, че търсят свързващото звено между човека и Бога чрез поклонение на демоните, докато християните имат това свързващо звено в личността на Исус Христос, който е и Бог и човек.

В “Божият град” Августин изгражда своята философия на историята като борба между двата “града” - Божия и човешкия. Те се явяват антитези един спрямо друг. Човешкият род деградира постепенно и става бунтовен спрямо Бога в своето неподчинение, следствието от което е духовна и физическа смърт. Този “град” или вид уредба следва плътския начин на живот и лъжите на сатана, докато Божият “град” е съставен от хора, които обичат Бога и се стремят към Него. На тези два типа общества Августин приписва два различни типа любов – любовта към плътския начин на живот и любовта към Бога.

За разлика от Божия град, земният град е характерен с непрестанния си конфликт поради това, че човешкия род е престанал да принадлежи на Бог като Абсолютно Същество. Земният град се характеризира с войни, конфликти и кръвопролития. Според Августин имено църквата е Божия град, който е определен да властва на земята докато Христос се върне за втори път. Църквата, обаче, трябва да разпространява своето влияние чрез Духа, а не чрез някакви земни (светски) средства.¹⁴

Ако Божият град е църквата, то земният град е светската държава. Августин живее в периода на разпад на западната римска империя и ясно вижда, че държавата сама по себе си е преходна. Затова той учи, че тя е преходна, докато църквата е вечна.¹⁵ С това той поставя началото на римо-католическото разбиране за земното управление на църквата, като представителка на Бога.

Точно тук проличава платонизма у Августин – той се стреми към отдалечаване от земното и “светското” с цел да търси единението с Бога, като се е посветил да учи народа на християнските добродетели. Поради това и основава монашески орден. За разлика от платониците нехристияни, обаче, у Августин виждаме ясно осъзнаване, че философията сама по себе си не може да приближи човека до Бога. Философите се провалят в своето търсене, защото търсят временното, а не вечното и с това си остават в обсега на “земния град” със своите разсъждения. Августин цени много езическите философи, защото те са му помогнали да дойде при Христос, но веднъж повярвал в Христос, той вижда и тяхната ограниченост и безполезност по отношение на връзката с Бог.

И така, доколко Августин е платоник? Бихме могли да кажем, че само наполовина, защото той отхвърля основните религиозни постулати и платонизма, като приема християнството. В същото време със своя стремеж към усъвършенстване на душата, желанието за добродетелност, стремежът към отдалечаване от света и греховете на света, желанието му за просвещение на вярващите и оборване на езичниците, Августин в много голяма степен следва подхода на Сократ и Платон. Със своята философия и теология, Августин става един от основните стълбове на западната средновековна философия и теология.

Тома Аквински като продължител на традицията на Аристотел

“Смисълът в изучаването на философията не е в това, да знаем какво са мислели другите, а в това да познаем истината за нещата”

Тома Аквински (Из Коментари към Аристотел, “За небето и света”, I, 22¹⁶)

От времето на Августин до времето на Тома Аквински се простират девет века, които не са особено забележителни с развитието на западната философска мисъл с изключение на някои по-видни личности (Боеции, Анселм Кентърбърийски, Пиер Абелар, Моисей Маймонид и Бонавентура и др.), но са забележителни с възникването на различни монашески ордени.

Тома от Аквино (ок. 1224 г. – 1274 г.) е един от най-влиятелните философи до времето на Реформацията, като може да се каже, че философско-богословската система на Тома господства в западния свят около три века. Така както Августин и Тома Аквински е монах – последовател от ордена на доминиканците, които дават обет за бедност и следване на живот ориентиран според нормите на евангелието. Тома живее във време на смутове, така както и Августин, но те са от различен характер. По това време в Парижкия университет съществува разделение между факултета по теология и факултета по свободни искуства, като някои професори повдигат сериозни възражения срещу някои от догмите на католическата църква. Голяма част от произведенията на Тома са написани в полемичен стил поради тази причина. Между имератора и папата е имало непрестанни конфликти, както и постоянна заплаха от страна на мюсюлманите, които по това време вече са нахлули в Европа. Църквата по това време е силна като институция, но в нея се наблюдават голями неуредици и противопоставяния.¹⁷

През този исторически период интереса на западния свят към гръцката философия е значителен – най-вече към Аристотел, като се счита, че той е най-значимия философ от древните философи. Тома често говори за Аристотел като за “Философа”. По това време съществуват и мистици, които са платоници, но те са малцинство.

Направленията в които Тома развива своята философия са изключително много. Трудно е да обхванем всички, затова тук даваме най-важните според Алберт Цимерман:

- взаимоотношението между вярата и знанието;

- науките и тяхното разделение;

- основни характеристики на учението за Битието;

- познанието;

- за човека;

- за човешката дейност.¹⁸

За разлика от Августин, Тома извървява своя път от страната на вярата в посока към разбиране на философията. При Тома откриваме вярващия човек, който изпитва нуждата от това да разбира своята вяра и да може да я аргументира достатъчно ясно и убедително. Откриваме също и учения–християнин, който желае да разбира целия свят в светлината на Бога – Творец на всичко. За Тома вярата е откровение от Бога, което в началото приемаме с доверие и което предстои тепърва да се открие на разума и да се разбере с разума, така че да се премахне всяко противоречие между двете, което първоначално съществува. Докато за Августин пътят е от философското познание към вярата и общението с Бога, то за Тома пътят е по-скоро от Божественото откровение към разбирането на света с методите на философията.¹⁹

Като последовател на Аристотел и Тома се стреми не към дълбоко мистично общение на душата с Бога, но към разбирането на света около нас и към промяна на този свят. Това, разбира се той прави, имайки и личната си вяра и католическата теология, за разлика от Аристотел, който вижда бог единствено като един неподвижен вечен Двигател, който е първопричина за всяко движение. Тома започва разсъжденията там, където Аристотел спира.

Според Тома Аквински, Бог е първопричина за абсолютно всичко, но има една съществена разлика спрямо Аристотел. Според Тома всички индивидуални същества получават от Бога възможността “да бъдат” и Бог като самото Съществуване дарява на останалите същества възможността да съществуват. “Бог е същество в своята същност... всички други същества са такива чрез своето участие” , казва той. Този негов принцип е основополагащи цялостната му философска система и обяснява в много голяма степен по нататъшните му заключения.²⁰ Средновековните учени наричат идеите или формите (на Платон) универсали. Според Тома универсалите получават съществувание първо в съзнанието на Бога. Те съществуват в нещата във вид на форма и принцип на индивидуалността, който владее на неформираната още материя. Единството между материя (хиле) и форма (морфе) е субстанцията.²¹

Освен в нещата, обаче, универсалите съществуват и отделно от нещата под формата на понятия, които са разбираеми от ума на знаещия човек (, което е сякаш леко отклонение в посока към Платон ...) При акта на творението Бог осъзнава всички възможности, които могат да доведат до действителни индивидуални неща. Поради това и всичко, което става като творено от Бога е добро, което е в съзвучие с идеята на Августин за добротата на създадения от Бога ред, а злото е някак си отклонение и има само паразитно съществувание.²² Бог като Първоначална движеща сила привежда нещата от потенциални към действително съществуващи чрез действието на неговата добра воля. Всичко, което съществува следователно е добро и е част от Божествената доброта. Когато човек разбира света и вниква в неговата уредба, следователно разбира все повече Божията доброта и цел. Това води до отхвърляне на дуалистичната представа у платонизма за разделението между форма и материя.

Поради тези основополагащи принципи, съществува много тясна връзка между света и Бога. Всичко, което е сътворено си заслужава да бъде изучено, защото то говори за своя Създател. Философията на Тома прави всичко сътворено особена ценност. Науките имат своето място в Божия план за света, човекът и неговата дейност. Поради това философията на Тома, както тази на Аристотел придобива и енциклопедичен характер. За разлика от възгледа на Августин, който можем да наречем песимистичен, този на Тома е оптимистичен по отношение на възможностите на човека да опознае Бога.

Тома се опитва както учителя му Алберт Велики да създаде едно обобщено учение за света, което да систематизира и включи всяка част от съществуващото тогава знание. Това той осъществява в произведението си “Summa Theologiaе”, което е съчетание от систематична теология и философия.

Тома не е краен последовател на Аристотел и не приема Аристотел като непогрешим авторитет. Даже самият той се бори срещу арабските последователи на Аристотел (като Авероес – 1126 г. – 1198 г.). Съществуват и други негови колеги, които изхождат от чисто светски позиции и от които Тома се дистанцира. Произведението Summa Contra Gentiles е систематично изложение на позициите на Тома срещу неговите нехристиянски опоненти и последователи на Аристотел.²³ Той самият се посвещава не да почита някакви авторитети, но да търси истината за нещата. Така както Августин не е сто процентов последовател на Платон, така и Тома не е сто процентов последовател на Аристотел. Даже в някои части на философията на Тома се вижда и леко влияние на платоничната традиция и на западния християнски мистицизъм.

Заключителен анализ

Във въведението ни, говорихме за четирите взаимовръзки, които си поставихме за цел да изследваме: - между Платон и Аристотел, между Августин и Платон, между Тома Аквински и Аристотел, между Августин и Тома Аквински. Оказва се, че връзката между философиите на четиримата философи далеч не е толкова проста. С настоящето изложение далеч не сме изчерпали поставената ни задача, но все пак е възможно да достигнем до определени изводи.

Аврелий Августин започва своето философско търсене от езически платонични (и по-точно нео-платонични) позиции, за да отхвърли крайния платонизъм и по-скоро християнизира платонизма. В своята теология Августин поставя основата на цялата западна теология, която се развива през средновековието и достига до Тома Аквински. От своя страна Тома Аквински изхожда от западната богословска (теологическа) традиция и започва своите философски търсения от страната на аристотелизма, като същевременно отхвърля всички езически идеи от аристотелизма в светлината на западното богословие.

Можем да се опитаме да представим графично взаимоотношенията между възгледите на четиримата чрез фигура 2. В хоризонтално направление съпоставяме диалога между Платон и Аристотел по отношение на формите и материята, а по вертикално направление съпоставяме направлението на дадената философия към връзката с Бога.

Поради общата богословска рамка на Августин и Тома, техните възгледи са далеч по-близки отколкото тези на Платон и Аристотел. От друга страна, нито Платон, нито Аристотел приемат Бог като личностно същество, пред което ние хората да сме лично отговорни. За Платон Бог е сравнително недостъпен там някъде в духовния свят, достижим чрез самовглъбяване в душата и практиуването на добродетелен живот, но не и чрез разума, докато за Аристотел Бог е по-скоро Двигателя, който задвижва всичко останало, но не задължително Личностен.

Нито Августин, нито Тома могат да останат докрай верни последователи на своите философски традиции, защото християнската вяра и богословие налагат значителна ревизия на класическите философии. В това отношение сякаш Тома Аквински остава малко по-близо до Аристотел и неговото учение, отколкото Августин спрямо платонизма.

От времето на Августин до времето на Тома Аквински западния свят е доминиран от платонизма, като основното ударение е върху връзката на човека с Бога в молитвено общение и отказ от материалното. На материята се гледа като на нещо по нисше от духа. Източна Европа е много по- близо до платонизма и особено нео-платонизма, отколкото западна Европа. И все пак още при Августин наблюдаваме едно желание за активност в материалния свят, в който, според Августин, Бог е поставил църквата като Божия град. Източната европейска традиция става изключително нео-платонистична и есхатологично ориентирана, отколкото западната. Големият принос на Августин се крие в правилната му преоценка на платонизма и насочването на цяло поколение хора към вяра в Бога.

Преоткриването на творчеството на Аристотел тласка махалото към аристотелизма на запад (но не и на изток в Европа), което изключително много способства за развитие на съвременната наука и поставя основата на съвременната система на образование и демокрация. Благодарение на Тома Аквински западната християнска философия остава много силна през следващите три века. Въпреки че в религиозно отношение Реформацията тласка махалото към Августин, във философско отношение запада остава под влиянието на аристотелизма до първата научна революция. Може да се каже, че Тома Аквински създава много по-цялостна философия, отколкото Августин. Неговата сила се състои в способността да прави обобщения от висок ранг – нещо, което филосфите преди него не успяват, като изключим класическата гръцка философия. Тома Аквински би следвало да разглеждаме не просто като представител на аристотелизма, а по-скоро като някой, който е започнал от аристотелизма, за да го доразвие още.

Диалогът започнат между Платон и Аристотел продължава и днес, като са се получили множество нови варианти и тълкувания на двамата класически философи. Августин и Тома Аквински са двамата души дали значителен тласък на западната мисъл и наука. За съжаление в по-късната история на философията не наблюдаваме никакви значителни християнски философи, които да оказват толкова силно влияние върху западния свят. Това би трябвало да накара християните да се замислят, дали тяхното богословие не остава просто една частна наука, която само характеризира връзката им с Бога и няма никакви по-общи следствия. По думите на Тома Аквински богословието е “царицата на науките”, но то може да остане царица единствено ако има връзка с философското търсене на човека в нашето съвремие – това е примера, който ни оставиха Августин и Тома, и който си заслужава да следваме.