Грехопадението и Спасението. Богословско-историческо пътешествие през Св.Писание, църковните отци и реформаторската мисъл

Автор: Боян Мак Михайлов

PDF

https://orcid.org/0009-0007-6257-1246

Abstract:

Boyan Mak Mihaylov, The Fall and Salvation: A Theological-Historical Journey through Holy Scripture, the Church Fathers, and Reformation Thought. History of Christian Theology I, Dr. Sorin Badragan. Heiligenkreuz, Austria: TCM International Institute, 2019.

This article traces the theological development of the doctrines of the Fall and salvation across Scripture, the Eastern and Western Church Fathers, and Reformation thought. It argues that the Eastern patristic understanding of the Fall as corruption and illness, while emphasizing human freedom and synergy, remains incomplete when measured against the biblical motif of spiritual death requiring rebirth, as exemplified in the parable of the prodigal son and Christ's discourse with Nicodemus. Conversely, the Reformation's insistence on sola gratia and sola fide is balanced by Eastern theology's affirmation of human participation in sanctification. The study contends that a coherent soteriological framework emerges when justification, sanctification, and glorification are distinguished yet integrated, and when Reformation principles are read through the lens of the Niceno-Constantinopolitan Creed. The article concludes by proposing a metaphorical architectural model—Scripture as foundation, dogma as walls, worldview as roof, and personal experience as the interior—as a synthesis that preserves both divine initiative and human response in the ordo salutis.

Резюме:

Боян Мак Михайлов, Грехопадението и Спасението. Богословско-историческо пътешествие през Св.Писание, църковните отци и реформаторската мисъл. История на християнското богословие I, проф. д-р Сорин Бадраган. Хайлигенкройц, Австрия: Международен институт TCM, 2019.

Настоящата статия проследява богословското развитие на доктрините за грехопадението и спасението през Писанието, източните и западните църковни отци и реформационната мисъл. Тя твърди, че източнопатристичното разбиране за грехопадението като поквара и болест, макар и да набляга на човешката свобода и синергия, остава непълно, когато бъде измерено с библейския мотив за духовната смърт, изискваща новораждане, както е илюстрирано в притчата за блудния син и разговора на Христос с Никодим. Обратно, реформационният акцент върху sola gratia и sola fide се балансира от източното богословие чрез утвърждаването на човешкото участие в освещението. Изследването твърди, че една последователна сотериологична рамка се очертава, когато оправданието, освещението и обожаването се разграничават, но същевременно се интегрират, и когато реформационните принципи се прочитат през призмата на Никейско-Цариградския символ на вярата. Статията завършва с предложение за метафоричен архитектурен модел – Писанието като основа, догмите като стени, мирогледът като покрив и личният опит като интериор – като синтез, който съхранява както божествената инициатива, така и човешкия отговор в ordo salutis.

Keywords:

Fall, Salvation, Patristic theology, Reformation, Original sin, Free will, Synergy, Grace, Justification, Sanctification

Ключови думи:

Грехопадение, Спасение, Патристично богословие, Реформация, Първороден грях, Свободна воля, Синергия, Благодат, Оправдание, Освещение

Original language:

Bulgarian

Translation:

English

Още в началото на Св.Писание Бог казва на Адам и Ева, че ако ядат от дървото на познаване на доброто и злото, те ще умрат (Бит. 2:17)! Те ядоха, но не умряха физически веднага и един постепен процес на тление дойде в творението. Лично аз виждам в еврейския израз „ще умрат„ и двата вида смърт – откъсване от Бог и връщане към пръстта.

Източните отци виждат смъртта и в духовен, и във физически смисъл като поквара. Според Ириней Лионски (II в.) Адам и Ева преди грехопадението са в невинно състояние, като деца, с потенциал към развитие. Грехопадението има за тях образователен аспект¹. Кирил Александрийски (IV – V в.) казва, че след Грехопадението човечеството „се разболява от поквара“². Според Теодор Мопсуетсийски (IV – V в.), ставайски смъртни, ние придобиваме по-голям подтик да съгрешаваме³. Йоан Златоуст (IV – V в.)⁴, приема греховността като наследство от смъртността.

Западните отци не са оптимисти, за разлика от източните. Тертулиан (II-III в.) под влияние на стоицизма приема, че душата е грешна, защото се предава от дете на родител⁵, а същото приема и Киприан (III в.) и Амвросий Медиолански (IV в.)⁶. Августин (IV – V в.)) приема, че грехопадението нанася трайна модификация в човешкото естество⁷.

Ап. Павел (I в.) в Рим. 8:21-22 пише, че творението робува на преходността, стене и страда. Затова по-вярна на Писанието е представата, че е настъпила промяна на естеството на творението – цялото става грешно.

Когато Адам чува гласа на Бог в градината след Грехопадението, в него идва срам и желае да се скрие (Бит. 3:10). Има отдалеченост от Бога. Аз бих нарекъл това „екзистенциална вина“. Не в юридически смисъл, потъпкване на Божията чест, както приема Анселм Кентърберийски (XI-XII в.)⁸, а вина в персонален смисъл на недостойнство и несъвършенство пред Бог - Създателя и Твореца.

Ако се върнем към ап. Павел в Римляни, ще видим всеобхватността на Божия гняв (Рим. 1:18 -19), което и според мен, предполага една всеобхватна вина („всички съгрешиха“, Рим. 5:12). Идея, с която Йоан Златоуст и Максим Изповедник (VI – VII в.) не биха се съгласили, тъй като отричат вменяването на вина на Адамовите потомци⁹ и считат греха само за личен акт, правещ наследствената вина невъзможна¹⁰. Характерът на Грехопадението е в тясна връзка с характера на вината. Източните отци виждат греха като болест и поквара, а не като пълна отделеност от Бога (духовна смърт), както е реформаторската традиция (Калвин, Лутер). Между двата полюса има път. Естественото състояние на човека след Грехопадението е духовна смърт. Но Божият образ у човека е запазен така, че човек да може да се върне в общение с Бога чрез Неговата благодат.

Сам Господ Христос илюстрира това в притчата за блудния син. Синът беше в далечна страна без взаимоотношения с бащата, който казва, че сина „беше мъртъв“ (Лука 15:32). Синът не е излекувал се болен, а възкресен мъртвец! Той бе син, който не живееше като син. Духовната мъртвост изисква духовно раждане: „ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство.“ (Йоан 3:5) Раждането се извършва от родителя - бебето не носи отговорността. Господ говори на Никодим за духовно раждане – не за излекуване! Затова считам източното патристично разбиране на Грехопадението за непълно.

Как се осъществява спасението, чието начало е новорождението? Ап. Павел пише ясно в Еф. 2:8-9: „… защото по благодат сте спасени чрез вяра“. Крайния калвинизъм (Беза) отрича участие на човека в спасението, Мартин Лутер нарича волята на човека „поробена“, а Якоб Арминии твърди, че човек може съзнателно да се противи на благодатта, в което Джон Уесли съзнателно го следва¹¹. Блажени Августин пише цял трактат „За благодатта и свободата на волята“, в който защитава, както свободата на волята, така и необходимостта от Божията благодат за спасението¹². Източните отци вярват, че дори падналия човек запазва определена свобода (, т.нар. „гномична воля“ според Максим Изповедник,) и следва или не следва Бог¹³. Източната патристична мисъл е добър коректив на някои крайни реформаторски възгледи. Блудния син не загуби способност да взима решения, а сам решава да се завърне при бащата, който копнее за него. Възкресението на сина бе дело на бащата въз основа на решението на сина!

Каква е връзката между вярата и делата в спасението ни? Блажени Августин (IV – V в.) вярва, че Божията благодат ни кара да натрупваме „добри заслуги“¹⁴ Той е в спор с Пелагий, който напълно отрича вменяването на греха на човечеството след Адам. Според него човек е способен да върши добри дела за спасение без необходимост от специална Божия благодат. През 428 г. монасите от южна Галия изработват и междинна позиция - полу-пелагианство¹⁵. На този период на изток отците говорят за „обожение“ (theosis), при което вярващият става участник в Бог¹⁶. Григорий Палама (XIII–XIV в.) синтезира източната мисъл и прави разлика между божествената същност, неразбираема за нас, и божествените енергии, в които участваме¹⁷. Така източното богословие говори за синергия между Бог и човека при спасението¹⁸. От друга страна реформаторите през XVI в. ясно заявяват, че делата са следствие от вярата, а човекът е приемник на Божията благодат. Дилемата намира разрешение, когато направим разлика между оправданието чрез вяра и освещението ни.

Спасението ни започва с новорождение, продължава с освещение и духовен растеж, и завършва с изкупване на телата ни при възкресението. Така и завършва Никео-цариградския символ на вярата¹⁹! Ап. Павел пише: „И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога“ (Рим. 5:1-2) и „изработвайте спасението си със страх и трепет...“ (Фил. 2:12-13). Очевидно у Павел думата „спасение“ се появява в различни контексти поради неговата всеобхватност! Реформацията ни връща към основата на спасението (само по благодат, само чрез вяра²⁰), а източната патристична традиция може да балансира възгледа ни с едно утвърждаване на партньорството ни с Бога в процеса на духовен растеж! Когато разбираме реформаторските възгледи в светлината на Никео-цариградския символ на вярата и не забравяме, че между I в. и XVI в. християнското богословие се развива, можем да изградим една здрава „къща“, чиято основа е Св.Писание, стените са догматите, пазещи ни от ереси, покривът е християнския светоглед, който ни пази от “лошото време“. Покъщнината е личната ни опитност с Бога.

Ап. Петър завършва 2 Петрово с думите: „Но растете в благодатта и познанието на нашия Господ и Спасител Иисус Христос.“ Бог е намерил разрешение на последствията от Грехопадението. Той е изпратил Сина да се въплъти и да ни изкупи, за да сме оправдани чрез вяра в Него и да получим спасение по благодат. Бидейки „в Христа“ сега, можем да растем в благодатта и в познанието на Спасителя ни!