Автор: Боян Мак Михайлов

Св.Писание използва метафори¹ за описание на църквата. Най-важна от тях е „Христово тяло“, на което сам Бог Син е главата. Това определя Църквата като органична (Рим.12:4-5; 1 Кор. 10:17). Метафората за „Христова невяста“ говори за интимност - чистота и взаимоотношения с Христос (Откр. 19:7-8; 21:9; Еф.5:31-31). „Божие семейство“ говори за духовно родство (2 Кор. 6:18). „Божии дом“ носи идеята за структура (Евр.3:6). „Божий храм“ представя църквата като обиталище на Святия дух и свещенодействие (1 Пет.2:5; 1 Кор. 3:16-17).

През патристичния период се добавят още няколко характеристики – църквата е една и е наречена „съборна“, „вселенска“ и „апостолска“. Развива се структурата на църквата, тайнствата и взаимодействието с държавата. От църква, считана за разновидност на юдаизма, тя прераства в изповедание, легализирано от император Константин с Миланския едикт (313 г.)² и наложено за държавно от император Теодосии I, утвърдил решенията на Никейския събор (325 г.) за норма³.

Апостолските отци

Апостолските отци в общи линии преповтарят идеите за църква от Новия завет, но наблягат върху единството на църквата и приемствеността. В първото си послание към коринтската църква Климент Римски използва „епископ“ и „презвитер“ за един и същи човек⁴. Игнатий Антиохийски (II в.) излага тристепенната йерархия – един епископ за една църква, под който има презвитери и дякони. Единството се съсредоточава в епископа, за да се предпази църквата от разкол и ереси⁵. В своето писмо до римската църква Игнатии не споменава един (монархичен) епископ, което според професор Тони Лейн означава, че на запад все още няма тристепенна йерархия.

В „Дидахе“ при разчупване на хляба за Господна трапеза се казва, че Църквата трябва да бъде събрана от крайщата на земята⁶. След взимането на порция се призовава Бог да да събере църквата от четирите ветрища⁷. В началото на II в. църквата започва да придобива универсален характер. Практикува се Господна трапеза и кръщение. Има опростена литургия.

Отци преди Никейския събор

По времето на Ириней Лионски (130 г. - 202 г.) църквата има вече значително географско разпространение. Ириней издига четирите евангелия като стълб, а „Духа на живота“ като основа на Църквата:

„...Докато църквата е разпръсната по целия свят, стълбът и основата на църквата е Евангелието и духа на живота“ (Против ересите 3:11:8)⁸

В църквите, създадени от апостолите, единното учение се проповядва открито и последователно – за разлика от множеството гностици-еретици. Наблюдаваме и наченки на апостолска приемственост. Епископите са приемници на апостолското учение и гарантират правилността му:⁹

„Можем да посочим имената на всички, посочени от апостолите за епископи в църквите, и на техните приемници чак до наши дни.“ (Против ересите 3:3:31)¹⁰

Киприян (200 г. – 258 г.) служи по времето на гонението на император Деций (249 – 251 г.). Християните са принудени да принасят жертви на езическите богове, ако искат да останат живи. Традиционно отказалите се от църквата не са приемани обратно. Той твърди, че епископите с препоръката на мъчениците, трябва да решават въпроса с покаянието на вероотстъпниците. Според едни той е строг, а според други - мек. Някои, като Новациян, се отделят и не приемат обратно вероотстъпниците. Затова Киприян пише трактата „За единството на църквата“. Има една Съборна църква, която единствено можеш да напуснеш:

„Ако нямаш Църквата за майка, не можеш да имаш Бог за Отец“¹¹

Както у Ириней, според Киприян единството на Църквата е съсредоточено в епископа (ед.ч.) и покорството към него става признак дали си в църквата:

„Знайте, че епископът е в Църквата и Църквата - в епископа. Ако някой не е с епископа, той не е и в църквата“¹²

Епископът е независим в своята църква, но има дял съвместно с другите епископи. Ако някой е приел кръщение извън Съборната църква (Новациян), трябва да бъде кръстен отново. През IV в. Съборната църква в Африка отхвърля този възглед, но отцепилите се донатисти го приемат. Учението на Киприян за единството на църквата става основополагащо за следващото хилядолетие¹³.

Евсевий Кесарийски (260/265 г. – 339/340 г.) е считан за бащата на църковната история. Той е привърженик на император Константин. Става бащата на източното учение за абсолютния божествен монарх:

„По същия начин нашият император, когото Той обича, води земните си поданици към единородното Слово и Спасител и ги прави достойни поданици на своето царство“¹⁴

На светската власт започват да се приписват духовни функции, принадлежащи на църквата, приличаща все повече на държавната администрация. Това обезсърчава някой - църквата става институция и духовността намалява.

През 381 г. на Втори вселенски събор се утвърждава учението за църквата в Никео-цариградския символ на вярата: „9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.“¹⁵ Църквата е една. Свята е, защото е в Христос и Святия Дух е в нея. Вселенска и съборна е, защото се събира навсякъде и има единна структура. Апостолска е, защото носи учението на апостолите, предавано чрез епископите.

Символът има политическо значение - елиминира еретичните фракции от църквата. Теоретично има една империя с една официална църква. Но това вече не е църквата на мъчениците, а на епископите и гонителите на езичеството.

Отци от Първия никейски събор до Седмия вселенски събор

Около 480 г. западната римска империя е завладяна от варварските племена, а източната римска империя се превръща постепенно във византийска. Различията в еклесиологията стават все по-големи. Западната църква постепенно се превръща в мощна институция, оглавявана от римския папа, а източната битува в „симфония“ с империята.

Западната църква

Западната църква е практично насочена, защото търпи силното влияние на римската администрация и право. Чужда е на философските абстракции на изтока. Като християнин-неоплатоник Аврелий Августин (354 – 430) пръв разработва учението за видимата и невидимата църква. В произведението „За Божия град“, той пише главата „За синовете на църквата, скрити сред безбожниците и за неистинните християни“ (кн.1, гл. 35), която съдържа ключов текст:

„Така, докато е чужденец и странник в този свят, Градът на Бога е богат на души , които са свързани с него чрез свещената общност на религиозните обети и тайнства, богат е и с бъдещи последователи, с които не го свързва общността и безсмъртната орис за светците.

Някои от тях не се разпознават. Други действат напълно явно и не се колебаят заедно с враговете ни да негодуват срещу Бог, пред когото са дали свещената си клетва. Тези хора днес можете да видите да се тълпят и блъскат в църквите, рамо до рамо с нас … На другия ден, обаче, те изпълват театрите, заедно с безбожниците.“¹⁶

„Градът на Бога“ е чужд на този свят и гражданите му са свързани чрез тайнствата – невидимата църква. Не всеки е разпознат като част от нея, а тя има и бъдещи членове. Съществуват други, посещаващи събранията („ … тълпят и блъскат в църквите ...“), които не са истински вярващи, а само Бог знае кои са истински. Невидимата църква е вътре в Съборната църква и извън нея няма истински християни¹⁷.

В спор с донатистите Августин изтъква, че църквата е свята, защото е Христова – независимо от индивидите в нея. Тайнствата са иницирани от Бог и независимо дали са извършвани в църквата, правилно извършвани те принасят благодат и са ефикасни. Едно различие с Киприян, което обяснява настъпилата промяна в северно-африканската църква през IV в. Така например ако напуснеш донатистите и отидеш в Съборната църква, то твоето кръщение остава валидно¹⁸.

Августин обобщава аргумента си:

„Истината е, че в този свят тези два града, земният и небесният, са вплетени, дори преливат един в друг и границите им ще останат невидими, докато Последният съд не ги раздели“

Ако земното и небесното преливат - няма строго разграничение. Посяват се семената на западната средновековна еклесиология - църквата, социалният живот и политиката са изцяло преплетени.

Лъв Велики (400 – 461 г.) участвува чрез своя „Том“ на Халкидонския събор през 451 г. Освен с ортодоксална христология, той е известен и с учението за римския папа. Според него папата е недостоен наследник на ап. Петър (Мат. 16:18–19) и има цялата власт, предоставена на ап.Петър от Исус Христос. Не е само пръв между епископите, но говори чрез властта на самия Петър! Киприян също тълкува Мат.16:18-19, но в посока да се пази единството между епископите, защото Петър представя всички апостоли. Лъв Велики твърди, че папата може да овластява и отстранява епископи, и ръководи цялата вселенска църква. Идеята не е приета от източните епископи и показва нарастващите различия в еклесиологията!

През 753 – 754 г. франкския крал Пипин обещава на папа Стефан II защита, ако династията му остане на власт. След година той спира ломбардите и дарява на папството територии - папската държава¹⁹. Синът му Карл I (Шарлеман) става новия крал. През 799 г. папа Лъв III е атакуван от враждуваща фракция. След година Карл I възстановява реда, а Лъв III го коронясва за „Император на римляните“!²⁰ Това е прецедент в отношенията изток–запад, защото има действащ император в източната римска империя. Действията на Лъв III претендират не само за пълна духовна власт, а за политическа власт над империята! На Седмия вселенски събор (787 г.) отношенията между източната и западната църква са необратимо обтегнати, защото западната църква има вече военно-политическа функция.

Източната църква

Изтокът е философски ориентиран, повлиян от различни течения, етнически и езиково нехомогенен, въпреки че масово се говори гръцки.

Църквата на изток се схваща като евхаристийна общност, в която има koinonia („общение“). Думата се използва от Василий Велики (329/330 – 379 г.) за общението на лицата в Троицата, но също и за общение на човеците с Христос. Общението на Отец, Сина и Святия дух обозначава същото общение, което въвежда човека в общността. Затова църквата не е просто събрание от хора със сходни вярвания, а koinonia в Бога и с Бога²¹. Теоретично добре, но практически християнството става ритуал. През X/XI в. Симеон Нови Богослов изобличава източните християни за липсващата духовност!

Според Йоан Майендорф източната еклесиология върви в посоката на реализирана есхатология – царството Божие вече е „на власт“, чийто израз е империята. Император Юстиниан (482 – 565 г.) въвежда идеята за „симфонията“ между „божествените неща“ и „човешките дела“, която се основава на Христовото въплъщение²² - отново платонична идея.

Псевдо-Дионисий Ареопагит (VI в.) е най-типичният представител на влиянието на неоплатонизма върху разбирането за църквата. В „Небесната йерархия“ църквата е изобразена по подобие на небесната йерархия - йерархията в църквата на земята отразява небесната. Освен епископ, презвитер/свещеник и дякон, Дионисий пише и за: монах, мирянин и катехумен. Изброява три тайнства: кръщение, евхаристия и миропомазване²³.

След Седмия вселенски събор богословието на изток остава сравнително статично, с изключение на личности като Симеон Нови Богослов и Григорий Палама (XIII в.). Обобщават се се ученията на отците, а византийската империя постепенно угасва политически. През 1672 г. Александрийския патриарх Кирил Лукарис пише Изповед на Доситей с известно реформаторско влияние. Чл.12 е посветен на Църквата - тя не подлежи на заблуда, защото е поучавана от Святия Дух с посредничеството на отците²⁴.

Източната еклесиология разбира църквата като мистична общност „в Христа“, в която се участва чрез тайнствата и литургичния живот.

Обобщение

Църквата е органична, Христос е неин глава. Тя е в близко взаимоотношение с Христос. Членовете на църквата трябва да са близки като роднини, защото Бог е техен баща. Тя е храм, в който обитава Святия Дух, има структура и трябва да свещенодейства.

Патристичният период добавя идеите, че църквата е съборна, вселенска и апостолска, за да я предпази от разколниците и ересите. Само в църквата има спасение според отците. Основното в богослужението става литургията.

Западната църква се изявява като организирана институция, която придобива политико-икономическа мощ и регулира всички сфери на обществото - достига до папо-цезаризъм. Източната църква се превръща в евхаристийна общност в „koinonia“ с Бога и помежду вярващите под регулацията на държавата и в „симфония“ с нея. Към началото на IX век в разбирането за църквата има значителна промяна. Тя е институция със строга йерархия, тайнства, сгради за свещенодействие и литургия.

Предизвикателството към нас е да се връщаме винаги към разбирането ни за църквата дадено от Главата – Господ Исус Христос.